Как ще завърши войната в Украйна

“I fired him because he wouldn’t respect the authority of the President…I didn’t fire him because he was a dumb son of a bitch, although he was, but that’s not against the laws for generals. If it was, half to three-quarters of them would be in jail.”

Harry S. Truman, on why he dismissed Douglas MacArthur

След решенията на Путин за провеждането на частична мобилизация и на референдуми за присъединяване в четири украински области предизвикателствата пред анализа на войната в Украйна отчетливо нараснаха.

Повечето първоначални реакции импулсивно преекспонираха опасността от разрастване към пълномащабна война с използване на ядрено оръжие и въвличане на страни членки от Източния фланг на НАТО. Българските позиции изцяло се вписаха в този дискурс.

Обективната оценка обаче откроява достатъчно аргументи в подкрепа на хипотезата, че перспективата за руски военен успех остава малка дори и след достигане на оперативно-тактическия ядрен праг (т.е. с употреба на тактическо ядрено оръжие и под прага на пълномащабна ядрена война). Причините за това са многобройни, но главният фактор, без съмнение, е категорично заявената от САЩ готовност за ответен конвенционален удар.

На този фон подробният анализ на вероятностите за ядрена ескалация е важен също толкова, колкото и фокусирането върху темата за състоянието на държавната власт в РФ след края на войната.

Невъзможната полезност на ядрени удари за кремълския елит поставя под съмнение катастрофичните допускания, но едновременно с това продължава да обслужва не само руските интереси за започване на преговори. Пълна загуба на международна легитимност и стратегически съюзи обезмисля ядрения вариант и това добре се разбира и в Кремъл, и в Пекин, и в Ню Делхи.

Във вътрешнополитически контекст - с обявената мобилизация Путин отмени негласния обществен консенсус „блага срещу свободи“ (натрапчиво повтаряния приоритет за „комфортные условия“) и с отчуждаването на обществото от правото му на лична сигурност режимът не може да оцелее дори като победител в ядрен конфликт.

Путиновият цинизъм „мы как мученики попадем в рай, а они просто сдохнут“ загуби силата си с принудителното налагане на нов договор с руските граждани - готовността за тяхното пожертване, не в името на родината, а за съхраняването на вертикала на властта на руския президент.

Обособяването на няколко фактора, военни, външнополитически и икономически, може да формират по-разпознаваема прогноза за развитието на военната кампания и отражението й върху ситуацията в Русия.

Водещ сред тях е продължаващата успешна операция на УВС в Херсонска област, включително благодарение на военната подкрепа на Запада и перспективата за по-нататъшно усилване на военния потенциал на Украйна.

Същевременно наблюдаваните дефицити в системата за мобилизационно развръщане и очевидните затруднения в осъществяването на подготовката на резервистите в състава на подразделенията от активните сили на РФ водят до неспособност да се възстанови бойния потенциал на маневрените формирования на десния бряг на р. Днепър в кратки срокове. По отношение на зоната на операцията, въпреки че към момента да се говори за блокиране на руската групировка е преувеличено, със сигурност оперативната среда не позволява ускорено възстановяване на отбраната и е очевидно, че бойните функции (командване, информация и разузнаване, огнево въздействие, маньовър, защита, бойно осигуряване и поддръжка) са силно редуцирани. При по-нататъшен успех на УВС това може да доведе до пълно сковаване на маньовъра и вероятно изолиране на цялата групировка, предвид нарушените възможности за бойна поддръжка и бойно осигуряване.

Предвид всичко това може да се твърди, че възможностите за военен успех на РФ са ограничени. Въпреки негативните оперативни резултати обаче, водещ остава политическият императив за удържането на района - решителна победа на украинците в Херсон би имала стратегически ефект, който може да доведе до управленски срив в Москва. В този контекст командването е заложник на политическото ръководство, което всъщност е унаследена съветска традиция.

Сред другите водещи фактори са негативният ефект на санкциите върху руската икономика (осезаеми резултати с достигане на прогнозните нива около 6-8% от БВП до края на т.г. и до 13% - до края на 2023 г.) и растящият натиск от "съюзниците". На срещата на ШОС през септември в Самарканд ясно се видя, че Китай, Индия, Турция и Казахстан не са съгласни да понасят повече загуби и категорично го демонстрираха пред Путин. Подобни реакции се очакват и на срещата на Г20 на 15.11, където Путин засега е с потвърдено участие.

Развитието на ситуацията след експлозиите на Кримския мост и ответните ракетни атаки от вчера и днес главно срещу енергийната и железопътна инфраструктура на Украйна потвърждава тезата за пряка зависимост между стабилността на държавната власт и военния успех. Очевидно настоящата ескалация е търсен инструмент за неутрализиране на критиките и стремеж за балансиране на интересите. В същото време е и демонстриране на привидна решителност, въпреки очевидните неуспехи, която да прикрие стремежа към договаряне.

Предвид все по-сложния процес на консолидиране на позиции за преговорен натиск, въпросът защо няма военни успехи и дали са налице способности за адаптиране към работеща концепция за операцията придобива ключово значение.

Какво стои зад привидната неспособност на военното командване да гарантира задължителния процес на непрекъсната преоценка на ситуацията, да анализира мисията и да преодолява констатираните слабости, а успоредно с това Кремъл като че ли умишлено да свива полето за маневриране във външнополитически план?

Лаконичният отговор е - автократичната система на управление и корумпираната държавна администрация в Русия. От неефективно разпределение на публичните разходи до липса на управленски капацитет, който не може в този момент да внесе коригиращо влияние и единственото, което предлага е търсенето на виновни. Прехвърляне на отговорност с посочване на "виновни" с цел потискане на вътрешното напрежение, без предизвикване на цялостно разбалансиране. Това изглежда логично развитие на фона на руската културна традиция и актуалните критики от страна на такива като Кадиров, Пригожин, Гиркин и др.

Неприложимостта обаче на смутните исторически паралели към днешната ситуация в Русия, струва ми се, произтича от проблема с трансфера на отговорност в условия на свръхцентрализирано управление и намаляваща социална подкрепа без да пострада самият център на властта. От друга страна, рисковете от рязко противопоставяне между различните сегменти по вертикалата на властта също не са за подценяване, предвид слабата готовност за промяна у привилегированите групи.

Вероятно за това без реакция остават обвиненията на руския политолог Алексей Чадаев за злоупотебите в отбраната, заради които мобилизацията, например, не се осъществи още през пролетта...както и разкритията на Фонда за борба с корупцията на Алексей Навални...или изнесеното от председателя на Комитета по бюджета и данъците в Думата Андрей Макаров, който се обръща към представителите на Министерството на отбраната с думите „кажете какво не сме ви дали от това, което сте поискали през последните години?“...

Изводите са очевидни - системата не разполага с инструментариум за промяна, търсенето на "виновни" в Министерството на отбраната е неефективно и крие рискове от дестабилизиране на централизираното управление. За да се самосъхрани властовият механизъм, изходът е един - оттегляне...

Дотогава най-вероятно ще станем свидетели на ескалация, с различни мотиви, която цели преговори по условията на Путин, които ще останат неприемливи. Експлоатирането на ядрената заплаха остава в пряка зависимост от категоричността на Запада за отговор.