В очакване на генералното настъпление. Стратегически перспективи

„...(В)ы знаете, когда я представлял себе реальные последствия - меня оторопь брала...И когда я начинал сопоставлять масштабы возможной трагедии с тем, что мы там имеем, у меня ни на секунду не было сомнений, что мы должны действовать так, как сейчас, может быть, еще более жестко. Проблема в том, что нам не хватило бы никаких вооруженных сил, если бы конфликт пошел дальше. Нам пришлось бы объявлять призыв резервистов и их отправлять воевать. Началась бы настоящая крупномасштабная война.

Или пришлось бы согласиться на раздел страны. Немедленно появились бы недовольные лидеры отдельных регионов, краев - мы не хотим жить в такой России, мы будем самостоятельными. И пошло-поехало...“

Владимир Путин за руската инвазия в Чечения през 1999 г., „От первого лица - Разговоры с Владимиром Путиным“ от Геворкян Н.

И пошло-поехало...

Драматичните преживявания в България по повод военната помощ за Украйна и призивите за диалог предизвикват фрустрация не защото открояват неспособност да се направят ясни разграничения на ситуацията, а защото показват самоналожена отдалеченост от формиращите процеси. Ситуацията в Украйна демонстрира, че Москва на този етап от войната няма и най-малка готовност за започване на преговори (ако има сигнали в тази посока, те са с пропагандистки характер или изпълняват маскираща функция, напр. медийното изявление на заместник-министъра на външните работи Сергей Вершинин за преговори без предварителни условия). Възможността за прекратяване на огъня и започване на мирни преговори е пренебрежително ниска, защото те не обслужват в минимална степен Путиновата парадигма за стратегическа дълбочина чрез овладяване на т.нар. Новоросия. Трябва да е ясно, че хипотетични преговори имат потенциал да постигнат някакво споразумение, но не могат да гарантират траен мир. Нито пък консенсусно спиране на огъня може да елиминира въоръжените сблъсъци по линията на контакт, аналогично на далеч по-стабилната обстановка след 2014 г. За съжаление, противно на налаганите у нас проруски тези, стратегическите перспективи за постигане на мир ще изкристализират едва след овладяването на военната инициатива от едната от воюващите страни.

Защо продължаването на бойните действия е важно за Русия?

Дебатът за мирни преговори имаше елементи на конструктивност до смяната на командващия обединената групировка войски С. Суровикин, който до онзи момент защитаваше адекватната отбранителна концепция и успя да стабилизира фронтовете в Донбас, Херсонска, Запорожка и донякъде в Харковска области. Дали тази стратегия, комбинирана с ракетните удари срещу енергийната инфстраструктура можеше да доведе кампанията до победа е труден въпрос, но командването правилно отчиташе съотношението между поставените цели, натовареността на силите, осигуреността им с материални ресурси, както и ефективността на техните действия. Нарасналите впоследствие политически амбиции на Пригожин (близък до Суровикин) и липсата на оперативни успехи при Бахмут обаче доведоха до рискове за функционалната интегрираност на оперативното управление и съответно до назначаването на началника на ГЩ В. Герасимов на мястото на Суровикин. Със сигурност решението за разширяване на мащаба на „операцията“ беше провокирано и от ясната перспектива за бързо докомплектоване и усилване на украинските маневрени формирования с основно въоръжение и техника, създаване на нови формирования (декларираната в Рамщайн основна бойна техника е достатъчна за изграждане на до 3 дивизионни формирования), както и привеждането им в готовност за използване на новата западна техника. Времето се превърна в дефицит за Кремъл, още по-чувствителен след като стратегията на изтощение и разколебаване на западната подкрепа за Киев не реализира никакви ефекти.

Ще успеее ли широкомащабно настъпление?

Наличната информация разкрива елементи на рационалност в руското планиране (адаптирането на системата за логистична поддръжка, промените във воденето на електронна война и др.), разчитащо обаче предимно на увеличената численост (около 320 000) на развърнатите сили в Украйна след мобилизацията през м. септември м.г. За останалото няма логично обяснение, освен a priori заложени структурни и организационни проблеми. На първо място може да се посочи неспособността на руските ВКС да изолират районите на бойните действия и да осигуряват непосредствена авиационна поддръжка. Проличава вероятната липса на стратегически резерв и на ротиране на сухопътните сили, като от мобилизираните се изграждат стрелкови полкове, вместо ресурсът да бъде използван за попълването на некомплекта от личен състав в кадровите формирования. Поради недостига на младши командири, подготовката им е слаба, което води до тежки бойни загуби. Често пъти високата концентрация на разнородни части (ЧВК, Росгвардия, чеченски формирования, доброволческите БАРС) демонстрира проблемите в системата за командване и управление. За устойчивостта на управлението пречат дефицитите в автоматизирани системи за управление на артилерията (увеличава разхода на боеприпаси), радиолокационни станции за контрабатарейна борба, въздушното разузнаване с БЛС и др.

Поредицата от модални аспекти е дълга, но без конкретни параметри не може да ни отведе към категорични сценарии за развитие на обстановката. Може все пак да се генерализира, че към момента руската групировка сили не разполага с необходимото превъзходство за провеждане на стратегическо настъпление. В случай че бъде избран подобен вариант (широкомащабно настъпление на едно или повече оперативни направления) е налице висок риск от провал. Това твърдение не трябва да се приема като основаващо се на наивна представа за бойното пространство, но рядко във военната история могат да се открият толкова много упорито повтаряни грешки в провеждането на съвместни операции. Остава открит по-същественият въпрос - дали руските действия могат да осуетят плановете за украинско констранастъпление?