ЕВОЛЮЦИИТЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКАТА НЕСТАБИЛНОСТ
На фона на политизираното потопяване на кораба „Алфа Ватан“ и мантрата „има риск, няма заплаха“, един по-внимателен анализ на реториката на Путин (особено на Валдай) и на европейските лидери разкрива тенденция, която от 2022 г. насам не съм наблюдавал: новата динамика на войната и хибридните действия на Кремъл формират може би за първи път след 2022 г. нещо повече от риск за европейската сигурност — независимо от безразборното клиширане на тази терминология. Става дума за постепенното формиране на условията, при които локален инцидент или хибридна операция може да се превърне във въоръжен сблъсък между Русия и европейска държава. Опасността не произтича единствено от нарастващата агресивност на Москва или нейното отслабване, а от зависимостите между отслабващото доверие в американските гаранции за сигурност, европейската необходимост от самостоятелно възпиране и готовността на Кремъл да използва ядрения шантаж като компенсация за конвенционалните средства.
Тази ескалационна динамика се корени в размиването на западното възпиране чрез икономически компромиси и политическа непоследователност. Някои анализи вече откроиха като симптом за отслабващото лидерство на САЩ готовността на администрацията на Доналд Тръмп за отстъпки и облекчаване на санкционния режим спрямо износа на руски дизел с цел сваляне на вътрешните цени на горивата. Подобни сделки и сигнали за закупуване на руски нефтопродукти влизат в остро противоречие със строгите законодателни инициативи в Конгреса на САЩ, като всеобхватния санкционен законопроект на сенатор Линдзи Греъм срещу руската търговия с въглеводороди. Те влизат в колизия и с нормативната рамка на Европейския съюз и Г-7, която налага категорична забрана за внос и трансфер на рафинирани нефтопродукти от позиция 2710 и установява ценови таван от 100 щатски долара за барел дизелово гориво. Избирателното дерогиране на тези правила заради конюнктурни съображения лишава санкционния натиск от неговата възпираща сила и създава опасно усещане за стратегическа колебливост.
Възникващата стратегическа неяснота води до зле калкулирани руски оценки и разширяване на агресивните действия в „сивата зона“ (от днес имаме информация за заплахи срещу Туск). В руската калкулация липсата на категоричен трансатлантически отговор се превръща в стимул за засилване на хибридната кампания под прага на задействане на чл. 5 от Вашингтонския договор. Тази кампания включва организирани саботажи срещу отбранителна и транспортна инфраструктура, прекъсване на подводни енергийни и комуникационни кабели в европейски акватории, масирани кибератаки от специализирани звена на руското военно разузнаване, умишлено заглушаване на GPS сигнали за въздухоплаването и системни нарушения на въздушното пространство на граничните държави.
Последващата опасност се формира от все по-отчетливите индикации за неизбежен европейски отговор и преминаването към самостоятелно, проактивно възпиране. Изправени пред перспективата за намаляваща американска предвидимост и нарастваща хибридна заплаха, държавите по източния и северния фланг на континента отказват да останат пасивни. Полша отделя близо 5% от своя БВП за превъоръжаване и изгражда мащабни фортификации по границите си, съюзниците разполагат многонационални сили и стартират специализирани мисии за защита на критичната морска и въздушна инфраструктура като Baltic Sentry и Eastern Sentry, а на политическо ниво се обсъждат по-твърди учения и демонстрации на сила за ангажиране на руските ресурси. Паралелно с това ЕС затяга мерките срещу руския сенчест флот и материалните активи, улесняващи саботажи, а страни като Литва обсъждат разширяване на конституционните възможности за разполагане на съюзнически ядрени активи. Тези действия целят защита, но в условията на геополитическо напрежение сгъстяват пространството за евентуално военно съприкосновение.
При това насищане на средата закономерно настъпва етапът на реалния тактически инцидент и принудителния избор за реакция. Когато дрон бива свален над съюзническа територия, когато датски хеликоптер е подложен на обстрел със сигнални ракети при наблюдение на руски военен кораб или когато се извършват удари в непосредствена близост до границите на съюза, границата между скрита диверсия и кинетичен сблъсък се заличава. Ако поредната хибридна операция доведе до масови жертви или разрушаване на критичен обект, европейските правителства ще бъдат поставени пред императивен избор: липсата на отговор би означавала срив на националния суверенитет, докато нанасянето на пропорционален удар по източника на атаката води до директно стълкновение между въоръжени сили.
Точно тук се задейства финалният и най-опасен етап на ескалацията: руската ядрена компенсация на конвенционалната слабост. Изтощена от тежките загуби в Украйна и отслабена противовъздушна отбрана по западните си граници, Москва не разполага с конвенционален паритет спрямо консолидираните европейски сили. Осъзнавайки това отстъпление, Путин и руската дипломация открито заявяват липсата на достатъчно конвенционални средства и поставят ядрения арсенал като единствен инструмент за защита. Кремъл категорично предупреждава, че всяко директно военно противодействие, локален контраудар или опит за изолация и блокада на руски територии и ексклави ще доведе до незабавно използване на целия руски арсенал, включително ядрено оръжие.
По този начин непредсказуемата политика на Тръмп и компромисите със санкционния режим при енергийните доставки действат като системен катализатор на риска. Като със сигурност не си дава сметка за това, Вашингтон задвижва процес, при който руските провокации стават все по-дръзки, а европейският отговор — все по-автономен и твърд. В отсъствието на предвидимо трансатлантическо възпиране, вероятността единичен тактически инцидент да прерасне в пряк въоръжен сблъсък се увеличава експоненциално. Смекчаващ фактор би могъл да се окаже институционалното възпиране на тръмпизма.
