Когато идеята се връща, импровизацията става опасна

Светът не се разпада след бруталните убийства в Минеаполис, нито с опитите на Тръмп за бартеризиране на външната политика с Путинова Русия. Той се отказва от илюзиите си. А когато илюзиите си отидат, неизбежно се връща идеята. Не като лозунг, а като критерий за оцеляване.

Епохата на Тръмп след бруталните убийства в Минеаполис най-вероятно бележи своя естествен край. Тази епоха, обаче не трябва да се подценява, тя  не беше отклонение, а симптом. Тя не показа слабостта на демокрацията, а края на нейното самодоволство. Америка не се оказа на ръба на диктатура или гражданска война, а в момент на умора от елити, които управляваха без разказ. След Тръмп САЩ няма да бъдат по-меки – ще бъдат по-ясни. Няма да се върнат към мисионерския либерализъм от края на XX век, но ще си спомнят нещо по-дълбоко: че свободата не е морална поза, а източник на сила.

Свободното общество може да греши, да преминава през кризи и да се проваля, и именно затова може да се поправя. Това е неговото стратегическо предимство. Оттук се ражда идеята, която отново може да обедини Запада: свободата като адаптивност –  конкурентно предимство спрямо затворените системи.

Китай е огледалният образ на този проблем. Външно стабилен, вътрешно напрегнат, все по-централизиран и все по-неспособен да си вярва. Чистките във военния елит (арестът на първия заместник на Си Дзинпин във Централната военна комисия генерал Джанг Йоуся) не следва да се разглеждат единствено като демонстрация на контрол, а и като признак на дълбоки разломи в китайския елит на фона на съвсем скорошното, през октомври м.г, отстраняване на деветимата висши военни. Китайската система не е изправена пред революция, а пред нещо по-опасно – стагнация и институционално втвърдяване на личния режим на председателя Си, които увеличават вероятността от вътрешна имплозия. Китай навлиза точно в тази фаза: икономически модел без бъдеще, демография без изход и политически изчерпана система, която не намира корекцията като механизъм.

Европа, от своя страна, бавно напуска ролята на морален арбитър и се връща към нещо по-трудно – исторически субект. Тя едва ли ще се обърне към федералния модел, но ще има общо разбиране за риск и все по-силен стремеж към стратегическа автономия.

И точно в този момент България избра да се присъедини към т.нар. Съвет за мир на Тръмп.

Това е късогледо, защото залага на персонална, временна и нестабилна конструкция вместо на идея и трайна архитектура. И е пагубно, защото ни позиционира погрешно в момент, когато линиите на бъдещия ред вече се чертаят.

Тази импровизация на Тръмп не носи обединяваща визия. Неговият съвет не предлага принцип, а както винаги сделка. Мирът в този формат не е резултат от баланс и правила, а от натиск, отстъпки и лични жестове. Несмисленият микс в единен формат от близки на Тръмп милиардери, политически съветници, телевизионни продуценти и зетьове, може да произведе фойерверк, но не и история. България няма какво да спечели от участие във формат, който няма бъдеще отвъд конкретна политическа фигура.

Това е залог срещу посоката на Европа. Западът се връща към свободата като стратегическо предимство, не към „мир на всяка цена“. Подобни инициативи ще бъдат или маргинализирани, или тихо изоставени при първата промяна на политическия контекст. България рискува да остане с етикета на държава, избрала краткосрочна благосклонност вместо дългосрочна позиция.

Не на последно място, този ход подкопава доверие, без да носи реална защита. Малките държави не оцеляват чрез тактическа „гъвкавост“, а чрез предсказуемост. Нашият капитал не е военна мощ, а надеждност. Участието в персонални и временни формати създава впечатление за лавиране между идеи, вместо за твърдо присъствие в рамките на общия стратегически курс на Европа и НАТО.

Най-вече, мисля си, че това е стратегческо подценяване на Китай и Русия и на бъдещото им поведение. Ако авторитарните системи навлизат в низходяща фаза, най-лошият момент за колебание е именно сега. Историята показва, че отслабващите режими или се затварят, или стават по-агресивни. Участието в „мирни формати“, които легитимират силовия натиск и замразяването на конфликти, е стратегическа грешка.

България не печели нищо съществено от този ход нито сигурност, нито влияние, нито място в бъдещия ред. Но рискува доверие, позиция и най-важното – ясна принадлежност към идеята, която ще доминира след този преход.

Снимка: Министерски съвет